До Чикаго и назад
Алеко Константинов: До Чикаго и назад. София 1994 (откъс).
В Париж вече узнахме, че с парахода La Touraine ще отпътуваме за Новия свят. Параходите на Compagnie Gènèrale Transatlantique са си спечелили съвършено заслужено названието плавающи дворци, а пък La Touraine е най-големият, най-разкошният, но и най-скъпият от тези параходи. Ние въобще бяхме в този момент въплътено нетърпение, а пък известието, че ще пътуваме с разкошния плавающ дворец съвсем разстрои нервите ни. Кой гледа Париж! Съмнало не съмнало, ние търчим към гарата St. Lazare, отдето часът в 9 и половина специализираният трен на параходното дружество ще ни отведе в Хавърското пристанище. Цели два часа чакахме на гарата. Тренове дохождат, заминуват и всякой сигнал като че изсвирваше в сърцето ми. Половин час до тръгването почнаха да капят един по един, а сетне потекоха цели групи пътници за Новия свят. Какви не щеш нации и езици: французи, англичани, немци, италианци, испанци, поляци, руси; та и наша милост. Тук една група младички, хубавички калугерици-полячки отива в Чикаго; там тълпа мъже и жени се качат по широката каменна стълба и с всевъзможни смешни и печални жестикулации изчезват в отделенията на гарата, без да се чуе един звук от тях: това са роднините и приятелите на една компания глухонеми, които отиват да посетят изложението и да участват в конгреса на глухонемите. Каква пъстрота в пътниците по обществено положение! Разни барони и баронеси, с по четворица valets и femmes de chambre, търговци-спекуланти, обикновени туристи, патери и сестрици, художници и занаятчии, които не Чикаго, а нуждата за късче хляб ги тласка отвъд океана; ергени по професия, моми по професия и най-сетне чиста проба парижки камелии, пред очите на които се мержеят несметните американски долари. И както по-сетне узнах, по-голямата част от пътниците отиват просто така, на риск, като че със затворени очи. Америка е богата, в Америка лесно се печелят пари, тичай да тичаме в Америка. И това са пътниците на І и ІІ клас, а пък “милият народ”, братята емигранти, те ни чакат в Хавър, те са настанени вече в “двореца”.
Тръгнахме. Аз нито се обръщам да изгледам Париж на прощаване. Сам- там твърлям разсеяни погледи към прекрасните летни резиденции на парижаните. Стигаме Руан. Французите спътници обръщат вниманието ми на “знаменития” Руански събор. Те ми говорят с увлечение: “Гледайте, господине, това е знаменитият Руански събор, той толкова години се е строил, еди-кой си цар го е почнал, пък еди-кой го довършил, па е толкова висок, па е толкова широк.” А аз ги гледам и им се чудя на ума. Че сега мен до събор ли ми е: Америка, Америка!
Източни брегове
Костадин Батков: Източни брегове. Пловдив 1967 (откъс).
Корабът прилича на огромен кит, който е изминал дълъг път в океана и сега ляга да си почине. Едва спрял, и в каютата нахълтаха митничарите. Двама “яки” японци се изправиха до вратата и започнаха дълъг разпит: колко куфара нося, какво нося в куфарите, какво има в джобовете ми, имам ли някакъв друг багаж из парахода, какво има в тази чанта, може ли да видим фотоапарата. След като свършиха този разпит, те измъкнаха дълги бели листове. На тях на английски език бяха написани десетки въпроси: колко костюма носите, колко ризи, колко чифта бельо, колко чифта обувки, колко чифта чорапи, имате ли магнетофон, имате ли кинокамера, имате ли спиртни напитки, имате ли опиум, имате ли цигари. На всичко отгоре трябваше да попълня по няколко екземпляра на тия въпросници.
Митничарите отидоха донякъде, изглежда се съвещаваха, и се върнаха, като заявиха, че искат сега вече да направят проверка въз основа на попълнените въпросници. Моля, заповядайте! Разтварям куфара. Те дълго и внимателно опипват всяка вещ. На няколко останали кутии цигари удариха специални печати. Искаха да отворя филмите, които бях приготвил за фотоапарата. Имиграционните чиновници донесоха паспорта ми. Можех да сляза на брега вече законно и да продължа за Токио.
